Ивайло Нойзи Цветков и доцент Георги Лозанов

Публикувано на КатегорииНовини

Ивайло Нойзи Цветков и доцент Георги Лозанов седяха в кокетния ресторант „Un gourmet mystérieux”, който се намираше близо до бившия апартамент на Атанас – Евдокий Попатанасов – бивш иконом на банкерът Буров, загинал на 11 септември 1944 година, в опит да погълне 3 оригинални платна на Иван Мърквичка, за да ги спаси от лапите на комунистите.

На масата отблясъците на огъня от камината галеха бутилка Chateau Margaux, реколта 1983 година, която бе сервирана небрежно с плато от сирена – по малко Moose Cheese, Beaufort D’ete, Gorau Glas и Clawson Stilton Gold, макар, че с английският си произход последното изглеждаше на сътрапезниците някак твърде фюжън и декадентско.

Нойзи наля вино на себе си и на своят скъп гост.
Двамата отпиха с наслада, завъртайки кристалните чаши, които собственикът на заведението – активистът на ДЕОС Паскал – Жозеф Пингвинов бе закупил от търг в Амстердам, където се разпродаваше имуществото на Амброзиус Флюгелберг – немско – холандски джендър – романтик, загинал в неравна схватка на тема „човешки права” с петима радикални кросдресъри.



– Господин Цветков – рече доцент Лозанов, излизайки от уюта и топлината на камината и сгряващата глътка превъзходно вино – в светлината на последните, така да се каже, sturm und drang политически метаморфози на отчаяния и маргинализиран в своята подтисната безнадежност софийски бюргер намирате ли надежда в дясното? Смятате ли, че, както казваше Чърчил broadly speaking, the short words are the best, and the old words best of all?

Нойзи взе в ръка гроздово зърно Rubi Roman и с елегантен жест и неприкрита наслада го сложи в устата си, придружено от малко Moose Cheese и глътка вино.

– Почитаеми доцент Лозанов – рече Нойзи и с деликатен жест забърса устни в копринената кърпа, скъп подарък от футболиста на Челси Джон Тери, с когото се бяха запознали след спечелването на трофея Къмюнити Шийлд през 2005 година – истината е, че моята умозрителност и така характерният ми скептицизъм, отнасящ се до онова брехтово derjenige, der zuletzt lacht, hat die schlechten Nachrichten noch nicht erfahren все още ме предпазват от еуфорията, така характерна за олевяващите сегменти на постхистеричното и автохипнотично политическо пространство, което ние често наричаме дясно, но не в оня смисъл на Айн Ранд и нейното Singula mala turba sumus Deo est.

В този момент пианистът Паскал – Леон Саламов, който се грижеше за настроението на гостите в ресторанта засвири „Пасакалия” от Еманюел Флюгенщайнер – алеаторична творба, базирана на 12 тонова серия, чиято инверсия на ракохода влизаше в комбинация със специфични подвиквания на полинезийски в резонаторната кутия на малкият Стейнуей и предизвикваше лек обертонов разкош.

Нойзи помаха на келнера.

– Garçon, бихме желали да поръчаме нещо, подходящо на настроението ни, прекрасната музика и великолепното вино.

– Господин Цветков, доцент Лозанов, тази вечер разполагаме с великолепно телешко „Кобе”, гарнирано с трюфел от Castelsardo на остров Сардения. Придружено от великолепен сос с Порто, деликатно деглазирало сочното месо, полято с пречистено арганово масло, звезден анасон и щипка шафран с няколко капки 18 годишно Балсамико от Модена.

– За мен нещо по – просто – рече доцент Лозанов – предпочитам патешко конфи с японска ряпа, леко и деликатно поширани яйца от пъдпъдък с холандски сос и буквално няколко капки трюфелово олио отгоре.

В това време пианиста започна да пее песен от по – ранните опуси на Джон Кейдж, която включваше тихи звуци от трион, деликатни удари с гумен чук по резонаторната кутия на рояла и повтаряне на тонът ла от субконтра октава в нестройна ритмическа пулсация, напомняща автомобилен двигател, чийто тампони са били изхабени от времето и лошите софийски пътища.

Двамата приятели похапваха и в смисъла на онова хегелово Es gibt keine abstrakte Wahrheit, die Wahrheit ist immer konkret разговаряха за живота, изкуството, политиката и философията.

А докато го правеха, навън трима хипстъри обикаляха с плакати, на които пишеше „Да сме хипстъри, да сме да”.
Но това е друга история, за която Нойзи би цитирал онази мисъл на Кант „Gib der Person alles, was er will, und gleichzeitig wird er spüren, dass das nicht alles ist”.

 

Снимка – DALI Magazine